За депресията

man in a suit dilyan georgiev дилян георгиев

Животът се стича така, че понякога си мисля дали да не спра и да изчакам хубавото да ме намери или да се опитам да предвидя къде ще се случи, за да го причакам там. Случва се да чакам и с часове, и с дни, и с месеци… случва се и да забравям въобще за всички хубави неща, които имам късмета да изпитвам и накрая да завършвам без нищо.

Понякога достигам онзи момент на отчаяние, който може да бъде представен просто като спирала, по която предстои да се търкалям надолу до самия ми край. Като в „Ад“ на Алигиери – тази така блестяща метафора за човешкото падение.

Но депресията не е просто състояние

– тя е и точно тази сила, дърпаща надолу, всичко онова, което изтрива усмивката ми, удря по-слабите ми места и расте заедно с болката ми. Събитията, които ме тласкат все повече и повече, спомените които изплуват с горчивината си, травмите, крясъците… белезите в паметта ми.

Подкаст за депресията тук

Затова реших да се  обърна към

онова, което движи всичко – хората, с техните чувства, емоции, преживявания.

Те са онези, които придават смисъл на времето и пространството, те са онези, чиито живот задвижва колелата на света и го правят по-добър или по-лош. 

Те създават! А какво мога да създам аз за тях?

И какво от това, ако създам нещо! На моя страна имам само думите си – те се вплитат в едни безкрайни словоизлияния, съхранявайки тази болка. И тогава виждам хубавото – в детайлите на стиховете, в метафорите за тъгата, омразата, скръбта, но и за любовта, радостта и щастието.

Още ли съм в спиралата? Започна ли катеренето нагоре – обратно към светлината?

Човекът винаги е имал този инстинкт – да не се отказва. Но сякаш с времето, когато се дава шум около лошото, този инстинкт закърнява. Не малко минават точката на пречупване и се спускат стремглаво до своя край. 

Краят не е задължително свързан с физическата смърт. Тя е  просто формалност след разрушаването на личността.

Виждали ли сте човек без личност – човек, задвижван от простата механика на своето тяло?

В очите му не свети нищо, сякаш те не са прозорци към душата му, а към едни безкрайни празни пространства, където светлината не пробива, а се поглъща от мрака.

Но аз не съм такъв – или поне не искам да бъда! 

Искам да изграждам своя път нагоре към моето нормално – към щастливите моменти, към успехите, към желанията, превърнати в реалност и любовта, намерена под случайно камъче край пътя. Така излизам и разбирам, че за ужас на депресията никога не съм бил сам, че винаги е имало някой, чийто глас е достигал до съзнанието ми! За да не се отказвам! За да се самоиздърпам! За да се върна!

Притегателните сили на живота винаги трябва да бъдат по-силни – приятелите, близките, родителите, трябва да бъдат онези котви, които ви карат да обичате божествената частица, отъждествила се с вашето съществуване. Така че давайте смело! Животът е на ваша страна!

Последвайте 90’s kids podcast във Facebook и се абонирайте за канала ни във YouTube, където можете да слушате нашите подкасти.

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Скорошни публикации

Философия на страха

От какво ви е страх най-много? От безпаричието? От несигурността? От неразбирането? От самотата? Тези страхове формират един спектър, в който всеки един попада, но

Изпрати ни съобщение

90's kids place logo podcast

Този уебсайт използва бисквитки, за да подобри вашия престой. Може да се запознаете с политиката ни за поверителсност тук.