От какво ви е страх най-много?
От безпаричието? От несигурността? От неразбирането? От самотата?
Тези страхове формират един спектър, в който всеки един попада, но не всеки успява да се измъкне. Уви, човекът е върховният творец в нашата малка вселена. Той измисля най-жестоките начини за убийство и най-смелите подходи за оцеляване… и всичко това в рамките на 100 години ако сме късметлии.
Страхът е място в съзнанието, където си притиснат до стената и трябва някак да реагираш… в противен случай си аут от играта, гръмва ти бушона, даваш накъсо и т.н. Затова и малко хора се изправят срещу страховете си – по-удобно е да битуваш в зоната си на комфорт, да градиш стени, за да не виждаш онова, което може да отключи твоя несигурност. Но трябва да се знае, че стабилността е преходно състояние – единственото, стабилно в абсолютния смисъл нещо, е времето и от него никой не се е измъкнал, в един или друг смисъл, жив.
(Странно, мислех си, че това съждение няма да стигне до такава пъстрота, но…)
Страховете, изброени по-горе, маркират различни територии, едни големи, други малки, и съответно вероятността да ги изпитваме по-често е по-голяма и по-малка.
Подкаст за страха тук
Платих ли си наема? Дадох ли джобни на децата? Идва зима, с какво ще се отопляваме?
Въпроси, въпроси, въпроси! В България някак си само ги задаваме… и само на нас си ги задаваме. И това е лошото! Лошо е да нямаш усещането, че си част от нещо, по-голямо от универсалната обществена единица – човекът, сам по себе си. По-лошо е да си в такова общество, където никой няма такова усещане. А фактът, че такива единици сформират общество е парадокс, в който страхът е страж пред всяка порта, на която никой не смее да почука. Така селото е тихо, лисиците беснеят в дворовете, а душите обедняват, мързелувайки пред телевизора.
Дали ще ме уволнят? Ще има ли нова финансова криза? Защитен ли съм? Защитени ли са децата ми?
Независимостта е мираж, който успокоява и ни кара да се концентрираме върху други неща. В противен случай следва паника, а паниката е форма на колективния страх, която разрушава цели общества. В рамките на човешкия разум тя е удар по стабилността, която се пропуква и пропуска на демоните ти да вилнеят свободно. Енергията вместо да бъде насочена към разрешаване на проблемите, бива парализирана за момент, след който е оставена без контрол в нейната най-естествена светлина – на самозащитата. Тогава се забравят всички изградени мостове, всички взаимоотношения и връзки, всички обещания. Докато не се препънеш в собствената си паника и не осъзнаеш, че рушиш.
Дали ще ме приемат? Ще разберат ли посланието ми? Ще искат ли да ми бъдат приятели?
Социалното начало е фабрична настройка у човека. Глупци са тези, които смятат, че могат да имат пълноценен живот без да имат контакти, без да са част от нечий вътрешен свят или без нечие присъствие в техния собствен такъв.
Страхът от неразбиране води до затваряне, бягство, асоциалност и резултира в едно постоянно окайване на ситуацията.
Обществото от своя страна те поставя отново в парадокс – да бъдеш себе си и да бъдеш част от него. Оказва се, че аршинът е един и същ, а се мерят различни по своите качества хора… и оттам идват и въпросите.
Оттам идва и несигурността: може би е грешка? Хубавото е, че в мащабите на света могат да се намерят и други точки, където да намерите себе си. Но знайте – изолирането в точка може да ви осигури моментно спокойствие и радост, но ничий характер не е константна величина. След точка А ще следва B, и C, и т.н. Щастието ни във всеки един момент се измерва от желанията ни и способността да се адаптираме в морето от възможности. Бъдете смели, борете се за тях.
Баба ми почина в самота? Майка ми се страхува да не я последва? А аз?
Самотата е убийство на душата. Затова и толкова боли, когато загубим някого. Светът, в който се раждаме, ще е друг, когато го напускаме и би било хубаво да го украсяваме с хубави хора.
Не боли да кажеш „Здравей“, не боли да кажеш и „Сбогом“ – това е част от играта.
Накрая сядаш удобно във фотьойла с чаша уиски, гледаш стари снимки и си казваш… „Трябва да продължа да играя, нечие съзнание зависи от моето присъствие, а нечий страх може да бъде умъртвен поне за малко от моето „Как си?“.
Пламна епидемия. Затварят предприятия. Обявяват извънредно положение. Защо се случва всичко това и защо сме толкова безсилни срещу нещо толкова… невидимо?
Паниката убива! Онези, които ѝ се отдадат… ще изгубят! И в такива моменти виждаме какво означава липсата на хората в света – във Венеция водата по каналите от десетилетия не е била толкова чиста, в София гледките към Витоша и Люлин планина стоят необичайно – най-малкото се виждат. Вирусът се оказва е глътка въздух за планетата ни и причина да се спрем или поне да забавим темпото, да погледнем към хоризонта и да видим онова, което не виждахме заради собствения си устрем към материалното.
Балансът към това да имаш толкова, колкото трябва и да бъдеш толкова себе си, колкото искаш, за да бъдеш омиротворен беше изгубен между презентации, банкови преводи и бумащина…
и ако сега, във време, когато примката се затяга около врата ни, не си дадем сметка, че без баланс ще бъдем поредната жертва на страха, рожба на короната от тръни, бичът е не само заслужен, той е проклятие, изписано в генетичния ни код.
Спектърът далеч не свършва дотук. Един добър човек ме научи, че всичко е в нюансите. Страхът е лакмус за нашата издръжливост, воля и вътрешна сила и колкото и да е трудно да признаем, винаги ще съществува – наша работа е да имаме инструментите, с които да го поставим в граници.
Дилян Георгиев, 01/12/19
Последвайте 90’s kids podcast във Facebook и се абонирайте за канала ни във YouTube, където можете да слушате нашите подкасти.
За депресията тук
